"Man... is either beneath our notice
or more than human"
Аристотел
Моралният закон! Разбираме го у нас, убеден съм, двама; предимно двама. Два полюса, между които би протичал ток. Ще включа лампата. "... че това съзнание, съзнанието за моралния закон, требва да се ограничава оскотяването, унищожавайки у всички нас възгордяването." Ето формално функцията. Явява се в своята Трансценденталната философия ортодоксална цялост: вклаждат се антропологически от прагматично гледище една в друга по реда си Трите Кантови Критики. Сапунен мехур, в който човек, без да го спука, да забие някак присами свише тръбичката глава. Heavy Metal! Едно функционално, едно философско, едно съвсем човешко смущение, необходимата по требването емоция, дето с "откъм невъзможността на една трансцендентална антропология" моят учител озаглави.
Светна ме. И ето че съзнание за моралния закон иде да ограничава оскотяването, унищожавайки възгордяването (естетика); сиреч по възможността, ето, на едно морално съзнание (етика): та отваря се хоризонт при пропадащото, ето, в бездната на оскотяване възгордяване (религия). Кантовите, с помощта от Киркегор, Критики се вклаждат една друга в обърнат ред. Но къде изчезна тук антропологията? О, ами ето, моралният закон току изстъпва в сблъсък о една динамика между общественото и частно-интимното; да, към една динамика изстъпва, ретроспектира я, що от прагматично гледище наричам интересчийство и недъгава душичка. Хм, аз, нечестивият. И тъкмо тази, въпросната прагматика се, в емоционална интелигентност, реализира откъм невъзможността на една свръхчовешка антропология.
Допълнението към статията ми "Дяволите да ни вземат", pdf: link
