Че (по живец) реакцията, разпадът, "цъфтежът" против проформалното нагаждане не се
изчерпва с романтиката на избликнал безднено по тъй или иначе Новалис трагизъм във
Фихтевата "аз - не-аз" рефлексия, т. е. с духа, производен над томително уклоняващата към интимност ту
телесно, ту душевно частност: ами определящи на изпроводяк-гмуркане са, от една
страна, тъкмо погнусата към интимното, а от друга - безразличието към
частното. "Моето тяло и моята душа", казвам си отчаяно; ала "моето тяло е тялото, чиято душа е моята", казваш си верующо помежду, в екзистенциален хоризонт, антиномията понастоящем себесингулярности, що съответно са дарението "Бог е любов" и привилегията "космологическото пладне".
Допълнението към статията ми "Дяволите да ни вземат", pdf: link
