Та от много години размишлявам върху седмия сонет на Кийтс:
По неволя...
- О, срамота!... Щом речено е,
с теб ще обитавам.
- Ставай, ставай, че напечено е!...
- Нека не и посред свъсените сгради,
струпани накуп в неразбория...
- Пък ще се качим в природната обсерватория,
от'дето долчинката, склоновете млади -
все потънали в цветя, -
рекичката вълниста, чиста
са като на длан;
аз бденията ти ще отморя
край дървеса-обители.
- Де щъркели прелитат ли?
- Елен там с бързолетен скок
подплашва дивата пчела
изпод камбанката на напръстничето...
- Прости, че... То
аз с радост бих рисувал,
пропътувал пъстри сцени с теб ad hoc,
беседа сладка на невинен ум и...
- Мойте думи изпровождат мисъл;
ето тук съм се подписал!
Би доволствал в туй, бай...,
божествен дух дори!
- Ах, ах! Че преблажено би било, нали,
ако две родствени души-моления
възходеха при твоите селения.
Как, чрез бъркане с език в носа, Романтизмът, увенчал ред междинни епохи, възвръща античното.
