26 февр.' 2022. Интервю за работа. Проведох току-що, да, аз за себе си, едно почти 4-часово интервю за работа. Разгърнах пред шефовете пълно представяне с вече функциониращо, а и 85% завършено в близо 2-месечна колаборация с фирмата... изделие. И изведох същевременно визия и примери за участието си занапред и пр. Възнаграждение и условия не обсъждахме: не стигна ред до тях... Настоящия месец влагах денонощно усилия, съгласувахме резултати. Крепяха ме желание, надежда, удоволствие, усърдие, пък ако щеш - и вяра... Напредвахме. Исках да се справя. Ще преразкажа една случка: Шушукаха си нещо батковците. Трябвало да събера камъчета, обли и цветни. Дворът беше осеян. Аз обходих цяла четвърт, моята си! Въртях се, тътрех коляно след коляно... Бях пет или шестгодишен, с грейнали очи и прехапал език. Моето дворче, казах си. А те: спогледаха се, прихнаха. Подритнаха я, сритаха я моята могилка. "Хайде, ставай да се прибираме." Провалих се катастрофално... Та отказах накрая заплащане и каквато и да било обвързаност за тъй или иначе положения от мен труд, знания, умения, подход... И ето че съвестта ми в това отношение е чиста. Моята емоционалност и философия провокират хората около ми да ме подценяват и надценяват. Аз не ги приех - макар истината да бе, че те не ме приемаха, разчитаха на прах в очите, бавене и мое присламчване, подход... Що за парадокс! Да потръгнат - не за тях, а за мен! - нещата... Ту много общо съм мислел, ту прекалено тясно. Открил съм бил колелото. Браво! Защото ние не можем да си купим колело. Чувствам се уплашен, да, какъвто винаги съм бил. Не съжалявам за времето - съжалявам себе си. Моят дял от... изделието не струва нищо без мен. Нито аз - без него.
Допълнението към статията ми "Дяволите да ни вземат", pdf: link
