Понеже музиката изобразява. Тя съпровожда. Тя току се съмва, току залязва.
Тя не притежава естество, лик, собственост... И все пак е пещерна. Своето собствено слънце. Своята собствена ракурсивност. И очаква обитател.
Ех, нали слънчогледовият лик личи, притежава се! Ала слънчогледовият лик личи тъкмо лицево. Притежава се той някому. Нежели гърбом. Нежели призначно. Нежели затворено към личност.
Че той не рисувал пластики. Нима е нещо като скулптор! Нима, макар веществено, е оцветител! Скулптурният ракурс е скулпторен. Придаден е, навлечен е...
Нито рисувал призраци. Призраците са у писателите. И предстои винаги щото тепърва да се остойностяват.
Друга - тя о неопосредимо естество се залавя - е неговата музика. Защото слънчогледовото поле не било безлично. Не било безразлично. Ами слънчогледите откликвали повсеместно към слънцето, да, с различните свои настроения.
И музицирали заедно те в своята собствена музика. Та не се помещавали в световната пещера.
Но слънчогледите във ваза, или дори в угарта, се обграждали с ракурс.
Пък Винсент не можел да рисува слънчогледовото поле. Не можел просто да рисува. Не можел да го изброди, избродира, разпростре край себе си цялото, живото. Не можел да заживее. Убягвал му ракурсът. Собственият ракурс, менливостта на собствено музикалната тоналност. Дето ето защо, пред една последна звездна нощ, около чифтове износени обувки, Винсент греел със своите слънчогледи.
Шумен, 27 окт.' 2025
