"Игумения Евпраксия, изправена в целия си ръст, стоеше върху градския ров, когато бесели Дякона. Жена с нейните огромни размери и такава, каквато била почерняла и страшна, всички можели да забележат отдалече. Разправят още,
че нея съгледал Апостола, когато извикал с цял глас: 'Братя българи, наистина аз съм първият, но след мене идат хиляди!...' Знаеше се колко силно го обичаше Игуменията и че с тия думи нея искал да утеши. И когато увиснал на бесилото, всички българи се разбягали де кому видят очите. Останала върху насипа само Игумения Евпраксия. Тя гледала обесения и заплакала. И дълго време стояла върху градския ров и плакала, без някой да посмее да я приближи. Други разправяха,
че заради нея именно синът на Ботьо Петков, поетът Христо, съчинил във Влашко песен за обесването на Васил Левски:
О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?"
Яна Язова, романът "Левски"
В романа "Левски" Яна Язова борави с времената чудодейно. Ами ако "стоеШЕ" и "обичаШЕ" бяха "стояЛА" и "обичаЛА", щеше да звучи, че сякаш тя е като чуждестранна журналистка, която си спомня как е разпитвала местните.
Но персонажът Игумения Евпраксия не населява друго пространство освен тъкмо при самото авторово изложение. Та посредством Игумения Евпраксия Яна Язова създава около Апостола на свободата легенда от и за своя, нашия, българския народ.
