Та Достоевски, понеже тъкмо междинното положение съществува, има предвид лъжата като словоблудство, а истината като категоричност. И нека си представим, дето човек не може в истината да бъде категоричен, нито словоблуден в лъжата:
ами не би могло (III) човек да се справя с езика, да губи в честност езика и наново да го печели. Би отпаднал Облогът, а оттам би се снела (II) свободата, в която Фауст да развали облога... Основна тема у Достоевски (по Гьоте) е как съвсем реалистично човешката душа се оказва арената, на която Дяволът и Господът воюват помежду си - та оттук иде (I) въпиещата нужда от възможност за избор, изговор. Нима човек се намира в прегръдката на истината - би било фанатично, - нима от самото начало истината, ускорително в първа, втора и трета скорост, не е от да се надбягваш в Господнето име с Дявола, нима не е от щото дяволите да ни вземат! Паскаловият залог... "Нека честният се събере с лъжеца!", сякаш казва Достоевски. Терминът "модалност". Истината не е самостойна, тя е човешка, трябва да притежава стойност, време, "господ" (Ницше). Кантовото изискване за "истински господ" олеква при Киркегор.
