Че без "ръководно начало" не се събира избор по същество: та в такова люшкане
може да има или про-из-вол, или пред-по-читание (Достоевски). Но как
в своята тоталност ръководенето се сбъдва изначално, за да не бъде принуда (клише, тоталитарност)? Ами никак освен
според как виждаш нещата: че невъзможно е да избираш конкретно, когато
виждаш нещата безнадеждно; т.е. надеждата е и възможността за избор,
и
необходимостта за избор, бидейки собственият, било въображаем,
било
действителен, максимум в разплащателен изглед - и би могло изборът, равновесието, да се
окаже статуквото... Надежда, имаш избор, се дава, дава се чрез
об-надеждаване;
обнадеждаването превръща съветването в мотивационен инструмент,
вакантира го с аргументация, извежда го от нравоучителството. Кадърният
"съ-вестник", нежели редовият, преценява (съди) да видиш състоятелна конкретика,
да преоцениш (отсъдиш), - отправно която си струва да избереш: понеже (разум) ценното, умното е
което си струва... И ето че свободата не се заключава в избора -
ала
открива се в опита да отговаряш на въпроса "как виждам нещата" (светоглед).
Освобождаваш вяра, търсиш надежда, отговаряш на любов - ако и в безпътица, - изнамираш
най-напред пътя, истината, живота, реагираш, от-чайваш се, защото е невъзможно. Пък изборният, ето, преход, да, колкото и да е къс, съществува, пробивът на съмнението през колебанието (Киркегор), бездна (Ницше) ... Позволявай си да избереш, да, да бъдеш умен, при-тежавай, действай, ела! Кому се обръщам? Де го непосредствения достъп до продоволствие, убягва ми... Фиксираният живот на Сизиф е безсмислен не защото Сизиф е осъден да бута "завинаги" камъка (това е съдбата като свобода, безсмъртие), но защото камъкът "вечно" пада (свободата като съдба, смърт) - и все пак Сизиф при това "разкрачено" положение няма как да не упорства, няма как да не избира на живот и смърт съдбата си (Камю). Току се обръща Сартр: човек е свободен да бъде осъден.
