"Вестник на вестниците", бр. 79 (1938 г.)
"Тя крие, че е била в Берлин. Изрезка от тази публикация липсва в архива й"
Петър Величков
----------
"И в другите Берлини на света видях и това трескаво движение и този шум, тия светлини и фантастични магазини.
Но аз за първи път ги видях в тоя Берлин. За първи път видях тия лъскави, дълги асфалтирани булеварди с жива човешка река и с големи фенери, окачени на жици горе, с жълта и червена светлина.
И с всички очи на минувачите, вперени във фенера над главите им. Светне ли червената светлина, човешкият поток като отсечен спира, за да минат автомобилите. Щом светне зелената светлина, и стотици крака при нейния знак хукват, Бог знае къде, към свои работи и свои светове.
Там за първи път видях да вървят на три етажа под жилищата на хората подземните железници и друга, надземна железница, която фучи край хиляди прозорци на вторите и трети етажи на Берлинските къщи.
И все пак, все пак не бях никога слисана от Берлин.
Особено ми се видя познат Берлин, когато се откъснах един ден от бързото бягане на хората и подземните железници, от трещението на надземната железница по мостовете над улиците, от бързо възлизащите електрически стълби на големите като цели квартали модни къщи, когато се откъснах от трескаво работящия Берлин и отидох на най-тихото от езерата край Берлин, на Мюгелзее. Мене трябваше да ме слиса странното несходство между блясъка, шума, булевардите, райските предградия и работата на Берлин, с това най-голямо, тихо, уединено езеро, чиято вода, сребърна в есенните лъчи, меланхолично светеше в своя голям, голям венец от борове и тръстики. Трябваше да се слисам от тая раздвоеност на Берлин, - там Берлин трескаво работи, изнамира, твори, а тука е пак Берлин, но един тих, уморен от науката, сякаш разбрал безсмислието на своята трескава работа Берлин.
За това Мюгелзее Хауптман е написал своите "Самотни хора". И ги е удавял в него.
И наместо да се слисам, на Мюгелзее аз познах откъде ми е така познат Берлин.
От Фауст! Че това е от Фауст, както виждате! Все такъв си е немският дух, все Фауст!
И като се връщах бавно от Мюгелзее и губех в далечината тайнствената поезия на тихата му бляскава вода и с железницата полетях към другия Берлин, към гнездото на подземни и надземни влакове, на гъстите човешки реки по гари и булеварди, като се върнах при трескавата денонощна работа, аз мислех:
Във втората част на "Фауст" идеалът е работа, труд, дело, което ще направи човека и цялото човечество щастливо. Това е и ритъмът и темпото на нова Германия. Един Фауст. Един голям Фауст е Германия сега.
Особено Берлин!"
"Звездите слизат ниско от небесни свод
и гледат - всичко за нощта се готви.
От тъмната вода увлечен параход,
притисне се в брега и хвърли котва...
Със погледи загубени и жални*
далеч потъва той, невидения рай
със белите скали и тръпнещите палми.
А там, застанал на брега, с ръце безкрай
протегнали над всичко свойте рани,
срещу евреите изправен кат на пост,
стои над своя свят евреинът Христос"
Из Яна Язова, "Палестина"
(публ. 31 дек.' 1935, в. "Литературен глас")
----------
* Позволих си да редактирам, че
със погледи загубени и жални"
