... тона, който се държи... Не съм консуматор на изкази, а ухо за изказ. Та казваш нещо не щото да не бъде чуто. Ами другото, командното, е за рефлекс. Да, рефлекс. Със или без тон. Ам! Ам! Търпя, хамкам; хамкам, доколкото се чувствам зависим. Ето, да. Как тъкмо туй, коет' сега написах, - то е зарад' как ли не си пия хапчетата. Присягам се вяло към тона, както все едно при най-високия таван, най! Тоест на Сикстинската капела. Защото кой съм аз? Рефлексия. Един Нероден Петко. Самият аз. О, и трябва да се върна аз при себе си! Понеже най-добри са моите жени. Че нима Лилицата не стана майка на Адама!... Жена му и дъщеря му: как седят и плачат. И разправили му двете: дъщерята ще се омъжи, ще роди момче и ще го рекат Петко; пък в люлка ще го сложат; но пустата брадва ще вземе да падне и да го посече. "Има ли като вас луди!" - викнал им... Видял по пътя две жени да водят прасе нагиздено с накити. "На сватба го караме - рекли, - но мъжете, нашите, не ни пускат. Поне прасето да се повесели..." "Мръсници, патици... Сватба, брадва." Повел прасето. Върнали се в село жените и се похвалили колко умно постъпили. Единият се метнал на коня... "Брате - питал го, - да си виждал тъдява човек с прасе?" "Онуй прасе ли? Връж го прибери. Ще оставиш коня тука, да се не препъне по стърнището..." "Добри са ми жените." Па се прибрал дома.
