Шопенхауер: "Обикновеният човек има само една грижа: как да убие времето си, а умният - как да го употреби." Ето (върху Шопенхауер) анализа: или убиваш в точка времето си (ставайки "обикновен"), или употребяваш в безбрежност времето си (ставайки "умен"); актуализация на съществуването, което съществуване се състои в (квантовото състояние) че "употребявам времето си според капацитета си". Времето си. Си. Без да е мое. Но колко ми е капацитетът?... И тъкмо оттук тръгва анализът, грижата, тревогата: "умишлена не-брежност" - ами бряг или безбрежност. (Киркегор.) Търси се смисъл, влага се смисъл, "вкарва се в безсмислието смисъл": "действието" се засвидетелства с "мозъчната дейност", едно търпение вътре във времето... Вместо фрикционното търпение. Понеже докъде фрикционното търпение може да доведе, освен до оргазъм! Та търпението във времето се отблагодарява, когато бездната започне да те гледа (Ницше). Нашето време. "Кога": че обвързано е с "ако". Или "всяко нещо иде с времето си" ли? Нещата. Всяко нищо иде с времето си! (Сартр.) ... Но не би ме поучавал някой, който има търпение за оргазъм. Нали, мила? Злоупотребявам настървено с времето си - заигравам го с думи: да, преди да го убия с думи, или може би съживя без думи.
