Доктриналният раздор между Католицизма и Православието се свежда до факта,
че в Символа на вярата (т.8) Католицизмът (= Западното християнство) внася добавка, съгласно която Светият дух произхожда не само от Отца, но и от Сина, "filioque" (латински). Та израства доктрината "чисто действие", actus purus (латински), - Господът единява у себе си есенция (битие) и екзистенция (съществуване). Но това води до "висящото" положение, че Господът обосновава природата ("вдъхновяваш се, за да обичаш"), нежели да я твори... Ето защо Православието, не приемайки filioque-то, проумява у Господа разделение между есенция и екзистенция - т.е. Господът съществува изот свое неназовимо битие ("обичаш, за да се вдъхновяваш"). Но пък възниква, макар (а и точно защото) убягваща ни, граница у Господа... Английският поет William Blake, Бащата на Романтизма, обръща в края на XVIII в. едно напрегнато внимание към т.нар. (на гръцки език) кеносис: ами Разпнатият Христос "опразва" себе си към Отца си, умирайки на Кръста, оказвайки се екзистенция в Светия дух. Пък в отговор човешката дейност възлиза на "actus im-purus", нечестиво действие ("вдъхновяваш се" = "обичаш"; "обичаш = "вдъхновяваш се"). Терминът сякаш е мой. "Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?" Матей 27:46. Heavy Metal!
