Кръжи около човешката земя човешката птица и колкото по-нависоко маха с криле, толкова пък по-наситен е с живец въздухът. Но как при тази постановка е възможна рефлексията? Пристъпваш с краката на труда от крак на крак, щракаш с пръстите на поезията - и си на възбог. Защото има кой да те оправя. Ами рефлексията? Мислещо себе си мислене, да, реещо се сред маранята на живеца, отдавайки се на далаверата. Или че пърха около своето яйце човешката птица-пустинник; усилията са безполезни, орбитата е фиксирана, въпросът е просто на съзряване. Страх. Страх, дяволи ни взели! Страх, изкушение... и съпричастие в металната решетка.
Допълнението към статията ми "Дяволите да ни вземат", pdf: link
