Никога досега не съм говорил, писал за този жанр-стилистика, и дори жанр-естетика, музика-естетика; нито по себе си съм се захващал с него. Изпитвал съм винаги смущение, вина. Това е... хм, един високомузикален рок-екстремизъм в чисто хуманитарното му значение. И признавам тук една-единствена група. Не че съм запознат с повечето, цяла плеяда... Става въпрос за Immortal. И по-точно: Immortal, Live at Wacken' 2007, час и 10 мин... Идеята бих нарекъл "tutti opus". Китарно свистене, грак, бас и "треперещи non-stop" барабани се сливат в маса от квазисимфоничен поток. Сола, пулсация и динамика отсъстват от концепцията. Възниква нестабилност, излезе ли се извън рифирането. Че ритъмът, ведно с ритъм-секцията и нискочестотната зона, е изтеглен темпорално на заден план, та спектралният фокус застава върху "заскрежената във вихрушки зона", един "снежен мрак". И не се различават (освен по заглавията) песни, а хармонични нюанси, спектакли на бесуване... Смайващ виртуозитет и дълбочина: никаква показност. Музицирането е извънредно перфектно и е маниашки отрепетирано. Импровизацията е забранена в какъвто и да било план. Изгледайте го и го изслушайте - Olve "Abbath" Eikemo е искрен и много талантлив музикант. Аз мисля, че към симфоничната идея Black-Metal-ът е най-интегрално, най-оригинално:
Whose eyes like fire, whose heart's like ice*"
