Хайдегер "работи с" нарицателни съществителни ("петима вълци"), а Ръсел - със собствени ("Иван и Андрей са българи"). Та Парадоксът на Ръсел иде от там, че в българския език "човек" и "господ" са единствените нарицателни съществителни, чиято употреба може да бъде собствена (т. е. нито с определителен, нито с неопределителен член); доказателството е по смислова идиосинкразия*.
----------* Как в например английския език са възможни, да речем, употребите "the rhythm", "a rhythm", "rhythm" ("I Got Rhythm"); "rhythm" не е собствена употреба, ала е "the rhythm" общо, неналична е принципност в самата езикоупотреба. Но нека вземем ("God" не създава проблеми) употребата "господът/ -а": ами нито може да бъде по принцип, нито да не (без значение контекстът), сиреч тя подплатяващо застава в сингулярна инверсия към нарицателната употреба "господ" (че "той за нас е господ, вся и все" - "той е същий господ") и се подсказва преходната, изчерпателната употреба "един господ знае". Въдворяване в Парадокс на Ръсел!
Допълнението към статията ми "Дяволите да ни вземат", pdf: link
