- Къде си сега?
- Тук съм, в Шумен.
- Но работиш ли нещо?
- Не.
- Все още ли? Не ти ли стана множко без работа?
- Колкото - толкова. Опитвам се да не живея с миналото.
- Ала търсиш ли работа?
- По принцип да, конкретно не.
- Че как се препитаваш?
- По наследство.
- Хе-хе! А какво по цял ден правиш?
- Философствам.
- Добре, де, защо не идваш на срещите?
- Нямам с какво да се похваля.
- Защо така?
- Ами засега ми е добре (олеква ми на съвестта като се оплаквам).
Любопиткото-познайник тегне, за свое успокоение, щот' отрицателно в общата перспектива да те спрегне. Безизходицата ми е продиктувана от единствената моя възможност за изход: диалога, който току-що представих.
