Технически модулацията (да се сменя тоналността) е знак на хомофония. Полифонията технически се
избистря (след Ренесанса) в контрапункт, бидейки в пространството, но и
във времето, понеже тук ритъмът присъства в спойка, нежели да се отделя в
метрум. Пък непрестанната модулация (пробивът е Вагнеровата "Тристан и
Изолда") въвежда в хомофония поток; или, както Вагнер го нарича,
"безкрайна мелодия": снета е характерната за Барока каденцова
фрагментираност. Това се постига с противоположна на контрапункта
техника: не се държи на едновременността на гласовете (съгласуване), а
как в (най-често дисонантно) наслагване един глас дава повод за друг;
иде реч за игра на мотиви. Сиреч "полифонията" тук се състои наистина не
от гласове, а от мотиви. Прословутият Тристанов (полуразложен) акорд е
по-скоро мотив, отколкото "полифон". Текстурата обаче е хомофонична: че
потокът тече като едно цяло. Резултатът е атоналност. Тържеството на
хроматиката; да, тържеството! Ето арматурата в чист вид, поле. Едва
додекафонията се позовава на житейските вместо на ладовите (а те, по
живец, са тъй или иначе диатоничните) тежнения; ала в додекафонията
отсъства музикална текстура, каквато и да било, т. е. полифонията тук
просто е налична, текстурата е именно житейска (в отлив на живец).
Та полифонията е проблем на текстурата, а модулацията - на хармонията.
Двете принципно не се взаимоизключват. Полифонията, в нейния (откъм
мотета) жанрово изчерпателен характер, т. е. във фугата, се "лее", без
да бъде "спъвана" от каденцови "възли", тоналностни разрешавания; не се
вписва акордов съпровод, прогресията не е акордова, а тъкмо полифонична;
което не пречи да се използват (във фугата) акорди и сменят тоналности
(както не пречи Бетовен и Лист да вмъкват фуга в произведенията си).
Полифоничният музикант, в своето импровизационно и композиторско
майсторство, се стреми към незабележима смяна, за да разшири полето си
на тематично спрежение и разработка. И едва в Класицизма (след Бах,
въвежда се в стандарт равната темперация, една предпоставка), т. е. при
хомофонията, смяната се подчертава (особено в класическата симфония,
Бетовен, тематичните сблъсъци), нарича се при това вече терминологично
модулация; неин предвестник е бароковата каденца (и въобще
разрешителните техники, обособява се в самостоятелна наука хармонията).
Романтиците (откъм "Тристан и Изолда" на Вагнер), та до късните
романтици (Рихард Щраус и пр.), се впускат да модулират до степента на
атоналност, изчерпвайки в хроматика хармонията и разбивайки на пух и
прах науката хармония (пък Клара Шуман, в едно от своите писма, възкликва по
повод Вагнер, че "не може човек да си играе така с хармонията").
Додекафонистите (от Шьонберг) отхвърлят (в хуманистично име) всякакъв
диатоничен остатък, всякаква собствено музикална текстура, хармония,
тежнение и т. н.; атоналната хроматика (арматура) избледнява и се
застопорява в 12 позиции.
