Тоналността е разрешаването, ладът е прехождането. Ала в ренесансовата
полифония са едно и също, взаимопроникват се ритмически, за да
разгласят, вместо просто да се пее. И едва щом се взаимоотчуждят,
тоналността се отъждествява с хармония, пък ладът - с мелодия; и се
обособява ритъм (вкл. при джаза). Т. е. мелодията, хармонията и ритъмът
не са както в съответствие у Кант времето, пространството и
причинността
- априорни форми. Шопенхауер нарича чистата музика идеята, през която,
доколкото душевността е безидейна, прозира живецът: музикалното не се
абстрахира спрямо "априорните форми", но би могло да ги претопи (та
философът отбелязва как "красноречиво" у Росини музикалното е модална
субстанция, чиито атрибути са мелодията, хармонията и ритъмът;
акциденциите са либретото и сценографията). Динамиката въобще в
музиката, и заедно с атоналната хроматика, е драматичен компонент,
привнесена е; и ето защо Шопенахауер съветва (в писмо) Вагнер да се
отдаде на поетическата драматургия... Аз развивам идейна душевност
(предвид електромагнитната индукция, плюс като "малката музика"
еморока).
