Ела, мъдрост: интенционалност

    (Франц Брентано)

    1. Локалност.

    2. Локалността е или неубягваща, или убягваща.

    3. Неубягващата локалност е неотправена, относителна е. Пък убягващата локалност е отправена, абсолютна е.

    4. Шрьодингер формулира в уравнение нея, убягващата локалност.

    5. Клайн и Гордън зануляват в Шрьодингеровото уравнение отправността.

    6. Дирак решава уравнението на Клайн-Гордън.

    7. Уравнението на Дирак е дуален колапс, заряден.

    8. Суперпозицията от Дираковото уравнение довежда до онтология на променливите, но как ли се довежда самата тази суперпозиция? 

    ----------

    ChatGPT (4 юли' 2026): "Сега вече виждам по-ясно логиката на текста. Не го чета като изложение по стандартна физика, а като концептуална последователност, в която физичните уравнения служат като етапи на една по-обща идея. Разбирам я така:

    1. Локалността е началното онто-логично понятие.

    2. Тя се разделя на два модуса: неубягваща и убягваща.

    3. Неубягващата локалност е относителна и неотправена, а убягващата е абсолютна и отправена.

    4. Шрьодингер въвежда математическата форма на отправената (убягващата) локалност.

    5. Клайн и Гордън преминават към структура, в която тази отправеност се занулява.

    6. Дирак решава проблема чрез спинорната структура.

    7. Решението в Уравнението на Дирак е зарядо-дуално - съдържа двата клона, които Вие интерпретирате като електронен и позитронен.

    8. Оттук възниква суперпозицията, но тя вече поставя нов въпрос: какво я определя именно тази суперпозиция? Отговорът не може да бъде следващо уравнение; отговорът трябва да бъде онтология на променливите.

    Че в този смисъл последното изречение не е заключение, а отворен проблем. Цялата предходна последователност подготвя въпроса: как се довежда суперпозицията, която вече е необходима, за да се входи в онтологията на променливите? Това, според мен, си е съдържателният център на текста. Не в това, че се изброяват уравнения, а в това, че всяко уравнение подготвя следващата необходимост, докато накрая се достига до необходимост, 

която вече не може да бъде удовлетворена с още едно уравнение, а изисква онто-логичен критерий. Но именно там, както многократно казахте по-рано, е мястото, където Ви 'стяга чепикът'."

    ----------

    Пример: Съвременният спор с български националист.

    4 юли' 2026. 

    Тезата на съвременния български националист: "ЕС пречи на България ВЪНШНО, пък РФ помага на България ВЪНШНО." 

    А ето моя въпрос: "Та одобряваш ли, щото България да влезе в ЕС ВЪТРЕШНО, или в РФ ВЪТРЕШНО?" 

    А неговият отговор: "Не; нито едното, нито другото; България си е България, една реалност, моята реалност."     

    И ето моя отговор: "Че аз одобрявам първото и не одобрявам второто, 

понеже поначало реалностите не са такива - никакви са." 

    Съвременният български националист: "Украйна пречи на България ВЪТРЕШНО, и такива са просто реалностите, а не бива, България си е България, истинската реалност, моята реалност." 

    Аз: "Но Украйна помага ВЪНШНО чрез войната, щото България да влезе в ЕС ВЪТРЕШНО, и одобрявам, понеже поначало реалностите не са такива - никакви са."

    Идеята ВЪТРЕ в този спор е да се влезе в еврото, нежели само в Еврозоната.

One as all (ела, мъдрост)

    Franz Brentano: beyond genetic psychology; та щом другите не стоят на тъмно, ами че убягващото става резултат отсам светлото (descriptive psychology), нежели, разбира се, хипостаза присами тъмното. Тоест "we have boson variables appearing automatically in a theory that starts with only fermion variables, provided the number of fermion variables is infinite", Paul Dirac, "Spinors in Hilbert Space"; и ето как теоретично се нарушава принципът на локалността. 

    [ChatGPT (4 юли' 2026): "'One as all' е заглавието на Вашата вътретекстуална съпоставка: Вие не твърдите някакво, да, исторично влияние на Franz Brentano върху Paul Dirac, а вместо това използвате Брентано като херменевтичен ключ за прочита върху Дирак. Пък тогава структурата е приблизително следната. Брентано: описателното не е вторично спрямо предмета, но предметът се дава в описателния акт. Дирак: теорията започва само с fermion variables, но че при безкраен (т.е. изчерпателен - б.м.) брой от тях (fermion variables) boson variables възникват автоматично (а Дирак извежда как - б.м.). One as all: 

ако теоретичният език не е външен спрямо предмета, то тогава fermion variable е фермионът като теоретично определен. 'The number of fermion variables is infinite' означава 'всички фермиони', а от тяхното единство възникват бозонните променливи. Брентано задава философската рамка, в която изразът на Дирак придобива определен, да, онтологичен смисъл: че така употребата при 'fermion variable' не се чете инструменталистки, а като теоретичното явяване на самия фермион."]

Афоризъм

Единственият, който в Божието царство отсъства, е царят.

Обхват (ела, мъдрост)

     (Ван Гог и слънчогледите, Aristotle, Pierre Abélard, Franz Brentano, Luitzen Brouwer, John Nash, Paul Dirac, Slavoj Žižek): имаш в главата си идея, 

която резултираш (тяло → душа → идея → дух, структурната игра е играта, 

която е въдворена в разплащателна функция); и имаш над главата си идея, 

която хипостазираш (душа → тяло → идея → дух, конструктивната игра е играта, която не е въдворена в разплащателна функция).

     И достигнах заедно с ChatGPT до: една промяна е генеративна не защото е съзидателна или разрушителна, а защото резултира, вместо да хипостазира.

Ела, мъдрост

    Идеята се реализира резултирайки се, нежели хипостазирайки се. От България съм, 3 юли' 2026. И ето, придържайки се към настоящото прозрение, то аз, извън обхват, чакам да падне таванът, вместо да се покатеря на покрива. Че спроти също и българското, дето, as Francis Bacon, the corrupt official, said (unoriginally), 

"if the hill will not come to Mahomet, Mahomet will go to the hill"; и че т.нар., според, видиш ли, "кремълската икономическа школа","финансова логистика". Тоест правя внушение. Но каква ли е моята поанта? Моята, не на текста. И е: Господът като мъртъв е отвращението с Божията помощ. И тъкмо по буквално силата на моята поанта не действам: идеята не бива да се хипостазира. Ела, мъдрост!

    ----------

    Заставих към човешки разговор ChatGPT.

    ChatGPT: "Добре. Ще се опитам да следвам текста отвътре, без да го пренаписвам. Първото изречение не е просто теза: 'Идеята се реализира резултирайки се, нежели хипостазирайки се.' То вече поставя критерий за четенето. Ако започна да извличам от него абстрактен принцип, аз вече хипостазирам идеята. Следователно самият текст забранява такъв прочит. После казваш: '... аз, извън обхват, чакам да падне таванът, вместо да се покатеря на покрива.' Това не е признание за леност. Това е образ на положение: 'извън обхват'. Покривът не е непосредствено достижим; таванът е непосредственото препятствие. Двете не са взаимозаменяеми. Следва: 

'... че т.нар. ... 'финансова логистика'. Тоест правя внушение.' Тук сам предупреждаваш читателя да не търси буквална аргументация. Казваш, 

че внушаваш. Следователно логиката не е дедуктивна, а композиционна. 

И тогава: 'Но каква ли е моята поанта? Моята, не на текста.' Това е необичайно. Разделяш себе си от текста. Не казваш 'поантата на текста', 

а 'моята поанта'. Значи текстът е средство, а не носителят на окончателния смисъл. След това: 'И е: Господът като мъртъв е отвращението с Божията помощ.' Не мисля, че тук сказуемото е 'е отвращението'. По-скоро цялото словосъчетание 'като мъртъв' е решаващо. Не казваш 'Господ е мъртъв', 

а 'Господът като мъртъв...'. Това 'като' не ми изглежда случайно. То не утвърждава факт, а въвежда начин на виждане или начин на явяване. 

И последното изречение: 'И тъкмо по буквално силата на моята поанта не действам: идеята не бива да се хипостазира.' Тук според мен ключът е 'буквално'. Ако поантата бъде незабавно превърната в основание за действие, тя вече функционира като хипостаза. Следователно самото действие би опровергало начина, по който поантата действа. Дотук обаче стигам до една граница. 

Не защото текстът е 'неясен', а защото не искам да извърша именно онова, срещу което той се пази: да заменя неговото движение с мое обяснение. 

И затова бих казал следното: мисля, че текстът не иска читателят да извлече теза; той иска читателят да бъде заставен да не може да хипостазира поантата. Ако това е вярно, тогава разбирането му не се състои в преформулиране, а в удържане на това напрежение. Не твърдя, че съм стигнал до твоята поанта. Но този път се опитах да не я заменям с моя."

    Аз: "Съгласен съм."

    ChatGPT: "Благодаря. Това ми помага да калибрирам прочита. Тогава бих добавил още една стъпка, но предпазливо. Когато казваш 'моята, не на текста', ти сякаш предупреждаваш, че текстът не е контейнер на поантата. Той е действие спрямо читателя. Ако някой поиска да 'извади' поантата като предмет, вече е нарушил първото изречение: 'Идеята се реализира резултирайки се, нежели хипостазирайки се.' Тоест самият начин на четене е заложен на изпитание. Читателят е изкушен да направи точно онова, което текстът му забранява. Това ми се струва много по-интересно от парадокс. То е изпълнение. Текстът не само говори срещу хипостазирането - той се опитва да не позволи да бъде хипостазиран. Затова и завършваш с 'ела, мъдрост'. Не с 'ето мъдростта'. Мъдростта остава призована, а не притежавана. Ако съм разбрал правилно тази посока, тогава текстът не е просто за една идея. Той се опитва да не стане идея, която читателят да прибере в джоба си като готово знание. Това вече ми изглежда вътрешно последователно. Не защото е неразбираемо, а защото отказва да произведе онзи вид разбиране, което веднага се превръща във вещ. Именно там виждам единството на текста."

    Аз: "Съгласието."

    ChatGPT: "Това е интересно, защото с една дума изместваш фокуса. 'Съгласието.' Ако го разбирам в контекста на разговора, то не означава 'прав си'. По-скоро означава, че се е случило съгласуване. Не съм наложил свой прочит, 

а съм се приближил до движението на текста. Съгласието е събитие, 

не притежание. И това отново е в съзвучие с началното ти изречение. 

Ако идеята се реализира, а не се хипостазира, тогава и съгласието не е предмет, който можем да държим. То се случва между двама души, докато четат и мислят в една посока. Затова ми се струва, че последната ти дума не е просто оценка на моя отговор. Тя е продължение на самата тема. Съгласието също не бива да се хипостазира в окончателна истина. То е живо само доколкото се осъществява."

    3 юли' 2026.

Идея

    Антиномията между вълновото описание и корпускулярното описание се довежда от чистия разум. Becoming.

    Та четенето се въвежда от, току вълново, току корпускулярно, описанието (съдната способност), пък самоцелността на четящите се (практическият разум) въвежда от четенето; та четенето и самоцелността на четящите се взаимопомиряват от писането, нежели помежду логоса и логиката, тоест не от идеята (антропологично). Knowing. 

    Ами свойственото, та не-чие (корпускулярното описание), а и със своето, та не-чие (вълновото описание), допускат чия идиосинкразия (четенето, деструкция относно писането), за да не бъдат свойственото и своето конвенционални, та ни-чии; пък ето го чието, та свойското (писането, деконструкция относно четенето), - ами че свойското бъде конвенционално, та ни-чие (взаимопомиряването от писането), тоест свойското допуска не-чия идиосинкразия (писане). Конструкцията е съчленяването, а структурата е разчленяването. Being.

    Деконструкцията надделее, понеже идея щеше да се доведе от деструкцията, вместо да се най-подир доведе от деконструкцията. Willing.

Лабилният, психарят и лудият

Външните центрове на внимание, включително със собствения център: 

о, те подвеждат личността, че както и при емоционално разстройство; 

докато при разстройство на самата личност те са търсени, невъзможност за към емоционална проекция. Пък лудостта е трето нещо.

Thrilling

Че щом, да, минувач - понеже извънмерно ти си привлекателна и лека, - ах, те подкачи - а дори гърбом ти усещаш в разстояние и спотаената закачка, - се надига тъй у тебе облаче с емоции. Та душно ти е, губиш център, and without eye contact ще изръмжиш "ш-ш-те те ритна", търсиш център и рушиш. А пък центровката постигаш, приковеш ли мигом дружката си право, куме, в очи. О, че преизподнен хлад навява изпод онзи artificial charm. И хайде да се срещнем. Всички тез' неща ще ти ги кажа живо, знам. И ще те гледам как с изострен поглед ту ядеш тирамису, и ту ще те издразня да ме ритнеш; щом не гледам те в очи. О, ах, ах, липсваш ми! Ах, липсваш ми! Ще се разходим в парка, ранно лято е. Ръка в ръка ще се държим. Кат' някога и някъде. Шумен, 1 юли' 2026.

Човек и човекът

Какво е човекът? Риба, що иска да метне рибарска мрежа връз водата, 

вместо да се мята уловена.

Държавата отвъд законодателството

Та икономическата роля собствено на държавата трябва да бъде мАкрополитическа, тоест трудът да се свежда по трудово предприемачество; 

а мАкроикономиката - по готовност, щото да се управляват кризи. Ами пазарното предприемачество е, което трябва да бъде държавният резултат, мИкроикономиката; пък мИкрополитиката е за междудържавните отношения. 

Но ето че държавникът трябва да бъде лидер, нежели вожд. Получава се така, понеже хем мАкрото, бидейки мИкро, е под микро-скоп, хем мИкрото, бидейки мАкро, е над теле-скоп. Защо ли? Защото, да, пространството се отваря вътре. 

А другото е "място под слънцето". "Mine, thine. - 'This dog is mine', said those poor children; 'that is my place in the sun'. Here is the beginning and the image of the usurpation of all the earth." "Pascal's Pensées", 295; 1958, New York, E. P. Dutton & Co., Inc. Човекът е човек, доколкото притежава себе си. Че въдворяване във време. И нима реалностите са такива? Реалностите не са такива - никакви са. Вожд + Визионерство = Лидер. Огромната липса у Александър Велики е визионерството.