В романа "Левски", а и в цялото си творчество след 9-ти септ.' 44-та, Яна Язова, понеже вместо историк е писател, се занимава, и то в негативен план, с предателската психология на обобщаващия образ Поп Кръстю, не и просто с някаква предателска фактология на някой си Кръстю Никифоров; това е талантът на Яна Язова: Левски е преди всичко Левски, но уви, няма как освен в определения негативен контекст! Т. е. тук Димитър Общи, Фактът, остава в периферията на Поп-Кръстювата нагласа.
Но Мая Горчева, в "Убежищата в писането на Яна Язова", пише с уличаващ тон, че "защото като че ли цел на това повествование не е да дефинира връзките между аз и идеал, а да развие способностите на аза (щото - б. м.) да понесе изпитанията на идеала"; пък аз не разбирам защо това трябва да бъде тъкмо улика, вместо да бъде възхвала. Че "това не бе голямата игра на един роб, който се бореше срещу султана. Един народ се бе надигнал против полумесеца." Яна Язова, "Левски". Идеята народ.
Петър Величков ми отговори, че "всяко литературно произведение е обект на различни критически виждания".
Допълнението към статията ми "Дяволите да ни вземат", pdf: link
