Топченцето може да се врътне около своя ос; пък електрическият елементарен заряд абстрактно не може, освен около като че ли своя ос, безмасов е. Т.е. че магнитен вектор възникне, та електрическа циркулация, неутрализирайки зарядната, се породи, като същевременно възникне и вектор, неутрализиращ първичния. Но зарядната циркулация нека по инерция продължи с разпространително уместване на първичния магнитен вектор. И колкото по-бърза - без да може да се забърза или забави - е циркулацията, толкова по-плътна е установката. Ами тензорика, маса. "Душата ми, енергията, - о, е впрегната: да, чиято спинорна структура е моята - импулс." Ето я обаче класическата гравитационна плътност, дифракционната. Обосновката при класическата гравитационна плътност е несъстоятелна, защото спинорната структура е анихилационна: душата току няма тяло - тялото въобще има душа. Квантовата гравитационна плътност се получава, щом уплътнението (общественото) се - ха де! - изтласка през, интерферира то предвид на периферията. Понеже "тялото ми се състои от тела и е онова въобще тяло, чиято душа си е моята". Мисловният експеримент на Айнщайн (Fifth Solvay International Conference on "Electrons and Photons", 1927). Дифракция -> две дифракции -> интерференция. Всяка от вторичните дифракции, видиш ли, извлича импулса на, пък интерференцията, видиш ли, извлича съответно енергията на първичната дифракция. Но първичната дифракция - при тази или при онази от вторичните - колабира. Ха де!
