"Яна Язова се носеше насреща ни
на
високите си токове,
дългобедра, все още хубава,
с дамската си шапчица от
30-те години,
което бе голяма дързост"
Свинтила
1934
По морската набръчкана вода
люлееше се светнала във слънце платноходка.
Трепереше след нея слънчева следа,
денят й беше празнична и весела разходка.
----------
И късно някога потъващ параход
от дъно тинята ми страшна ще повдигне.
----------
Едва видяхме цвят и есен се зададе.
----------
Стълбът с часовника клюма пред гарата вече червясъл.
Аз се облегнах на него. Надолу е сухата урва...
Хижи - потънали, дето е нощният корен порасъл.
Ранната вечер в небето косите си турва.
Минават машини със грохот размерен.
Пламват под покриви жълти фенери.
----------
1935
Слезни от твоите усмихнати звезди
при мен, дете безсънно, уморено.
Сложи ръката си на моите гърди
и бди тук при заспалите наред със мене.
----------
1940
Понесе потокът
край моята къща
обрулена шума без ред.
Към нова посока -
не се и обръща -
тя плува, тя бърза напред.
Дори да е късно,
дори пожълтяла,
тя търси нов някакъв бряг.
Духът ми навъсен,
сърце ми премряло
се чудят на нейния бяг.
Приятели нови
във моя дом пеят
и дрънкат пак чашите тук.
Слухът ми се рови
в тез песни смутено
и търси стар някакъв звук.
Тих разговор с прежни
обичани хора
и лудата радост и смях.
А чувам за вярност,
за тежка умора...
И плача унило за тях.
----------
1942
Животът някои събира на скала:
те твърдо там стоят и заедно заспиват
с повехнали от пек и пустота чела.
Животът някои събира на море:
вълните да ги блъскат, давят и заливат
и в писъци и мрак самичък всеки мре.
Нас двама тоз живот събра върху река:
един до друг тя носи ни, отива...
Завеки с мене ти, и аз със теб тека.
----------
Какво да правя с мъката на всичките си дни,
с кого да я деля, кому да я стоваря?
Изкачих я до най-високи планини:
- Не можем, с камъни сме пълни - отговарят.
- И върху гърбицата ни без туй тежат гори!
Предложих я тогава с вопли на потока.
А той ми шепне: - Откажи се! С мен не се бори!
На нея трябва й вълната най-дълбока!
Довлякох я до бездните на тъмното море:
- Не мога - казва. - Тежка е и ще прелея!
В гърдите ти от всяко място то е най-добре.
В сърце ти само има място зарад нея.
----------
При гробовете пейки наредени
и масички, и столчета стърчат.
И хора в черно, хора съкрушени,
дохождали са тука да мълчат.
И тъй са наредили всичко тука,
завеки, сякаш свой домашен кът.
Но някой е на портата почукал
и някой ги е взел по своя път.
Лежат във бурен масички ръждиви
и черв и мухъл пейките яде.
Кога ще дойдат тия, що са живи,
или свещеник ще ги доведе?...
