Да, тъжно е; не е станало панически болезнено. И хайде, предлагам да разгледаме снимката.
1. Синята линия. Парабола: f(x) = x². Кант (против, видиш ли, предустановената хармония на безкрайно малките) отбелязва, че нагледът е сетивен, а
1. Синята линия. Парабола: f(x) = x². Кант (против, видиш ли, предустановената хармония на безкрайно малките) отбелязва, че нагледът е сетивен, а
формата - трансцендентална. (Кант, още в своето първо съчинение, изтъква спрямо Нютон и Волф Лайбниц, енергията на движение спрямо количеството движение; но защо в дръзновението си да спираме дотук, нежели да продължим философския поход къмто преодолимата връз математиката класичност, вместо да се примирим с т. нар. висш разум, щом така и така господът е мъртъв!)
2. Червената линия. Същата (при x → 0) парабола, но "изрисувана" по f(x) = Σ[(kπ)²sinc(±x - kπ)]; k = 0, ±1... ±10. Нагледът, разбира се, е пак сетивен; форма обаче отсъства. Все едно че се отваря завеса, форма би се "явила" при k = ±∞ (отворена докрай завеса); ала чрез сетивен наглед е невъзможно (не се постига окончателност на представлението). Трансцендентален наглед предугажда трансцендентност (т. е. преди всичко се опомням, екзистентност). Общата формула е: f(x) =
2. Червената линия. Същата (при x → 0) парабола, но "изрисувана" по f(x) = Σ[(kπ)²sinc(±x - kπ)]; k = 0, ±1... ±10. Нагледът, разбира се, е пак сетивен; форма обаче отсъства. Все едно че се отваря завеса, форма би се "явила" при k = ±∞ (отворена докрай завеса); ала чрез сетивен наглед е невъзможно (не се постига окончателност на представлението). Трансцендентален наглед предугажда трансцендентност (т. е. преди всичко се опомням, екзистентност). Общата формула е: f(x) =
Σ[f(kπ)sinc(±x - kπ)]; k = 0, ±1... ±∞ (припознаване).
Взаимосъответствието е, че по един и същ закон функционални граници ["sinc", sinus cardinalis, sinc(0)] се редополагат вместо функционални точки (и виж по-долу за пи-метриката).
3. Сетивоулавяне. Условието за абсолютно различаване между т. 1 и т. 2 е тъкмо умозрителност на сетивния наглед; иманентната сетивност не е в отношение към синтетично съждение a priori, освен че преди всичко се опомням. Сиреч трябва да зная, че (във взаимосъответствие) са едни математични графики и на какво са графики (ето, в прилив на живец, "тривиалност", преднамереност, алгебрична реторика, "византийския комплекс" и пр.). Умозрението, а пък и че преди всичко се предвид него опомням (харесвам Lzzy: код Lzzy) - ето модалността в щото как възприемам.
Колкото по-изземващо умозрение, толкова по-близо до самата Lzzy; та надеждата ми е в IT (против задкулисието: че "изкуствен интелект" не се казва).
Код Lzzy - ребус, в който от сърце, макар на старини, да се оправяш (наистина новото, да се отпусне човек и се стегне за дело). Това е трудовият танц, инфлексията на живец.
Нима модулацията, самият аз, самото време - нима ригорично не се разгръщам към вечност! Т. е. "x" е със значение "ъгъл" (аз като аргумент). Той се разгръща и във времето (t): че x = At; "A", значи, е параметър със значение "ъглова скорост". Но sinc(At) = (1/A)integral[0, A]cos(at)da; A = 2πB. "B", значи, е със значение "максимална честота". Аргументът (закъм мои сривове и възходи) е импрегниран в екзистенциално поле, което е толкова по-безплътно, колкото (то, полето) е по-близо до вечността
(B → ∞).
saa har jeg vundet,
saa er den ganske strid
med eet forsvundet,
saa kan jeg hvile mig
i rosensale,
og uafladelig
min Jesum tale."
Den Danske Salmebog, Salme 622, 5
(епитафът върху Киркегоровата надгробна плоча)
Вечността почива върху икономика (борса), довежда се (през Уравнението на Дирак) едно физично поле (живец).
Ето изобщо формулата:
Обяснение: пространството (x) се състои хармонически в перспектива*; състои се, значи, от средноосцилатни амплитуди. Екстремумите на средноосцилатната функция [sinc(x)] са: dsinc(x)/dx = d[(1/x)sin(x)]/dx = sin(x)d(x-1)/dx + (1/x)dsin(x)/dx = (1/x)[cos(x) - sinc(x)] = 0 ⇒ sinc(x) = cos(x), т. е. нулите (четно) са екстремумите на cos(x), пи-метрика [f(kπ)].
Допълнителни означения:
Ω, максималната ъглова скорост;
d, диференциал;
∫...d..., интеграл;
ω, ъглова скорост;
t, време;
ν, максималната честота;
f, функция;
lim, граница;
→, клони;
∑, сума;
k, стъпка;
∞, безкрайност.
----------
* Говори относно монади Лайбниц; и говоря относно хармоници аз, от Кант.
Човек. 1. Човекът или е темпорален (Лайбниц), или историчен (Хегел). 2. Кант: човекът е и темпорален, и историчен. 3. Йордан Землян: човек е темпорален, човечеството е исторично, човекът пък нито е темпорален, нито историчен.
"Византийската философия". Че човекът нито е темпорален ("Отче, защо си ме изоставил"), нито
историчен ("Христос възкресе") - това не означава, че "човекът - това
съм аз" (що за паунщина би било). Аз самият, казвам си, си казва човек,
съм самото време, една нищета сред човечеството. А човекът би трябвало
да бъде Разпнатият Христос. Та Ницше иронично сочи със своята
автобиография ("Ето човека") как няма кого да посочи ("вижте ме, човека -
с... да го сочиш"). Аз обаче соча именно Lzzy... Самозадоволяването не
може да бъде доволство. Колцина правят този анализ? Ти защо си с оня, що
диалогизира с Максима Изповедника? Защо не си с мен?
Електроенергетиката през стетоскоп (една индуктивна дедукция). Основата на трудовия танц е електроенергетиката през стетоскоп. Та щом непосредствено чувам как нещо се движи, аз отнапред зная: иде реч за звукоелектрика. Пък електроразпространението (от импеданс къмто равен нему импеданс*) е електроенергетика
с разсредоточена параметрика (електроенергийната аналитика: че
произведението разстояние | честота е голямо). И не се върши там
физикално работа. Върши се ето тук: произвежда се (при абсолютно
нисък импеданс) мощност (с 50 или 60Hz), потребява се (при абсолютно
висок) енергия. Токът (след възходяща електротрансформация) пренася
напрежение, напрежението (след низходяща електротрансформация)
разпределя токове. Сигналната електроенергетика със средоточена
параметрика (звукови уредби 20-20000Hz) е и предавателна нежели просто
работна. Индукционният микрофон и електрическата китара са източници с
ниска мощност, необходимо е връзките да бъдат къси. Индукционният
микрофон е токов източник за пренесено напрежение, свързва се в
диференциален с нисък (2kΩ)
импеданс интерфейс (т. е. изисква се балансирана връзка), а
електрическата китара (индукционно) е напреженов източник за разпределен
ток, свързва се в недиференциален с висок (1MΩ)
импеданс интерфейс (т. е. изисква се небалансирана връзка). Входните
връзки. А линейните? Балансирани ли да бъдат или небалансирани? Изходите
са мощни. Интерфейсните импеданси варират нито ниски, нито високи
(10-50kΩ). Балансираната
връзка е принципно неподатлива на смущения, ала, бидейки мощна, се
осигурява тук от един високо-среден импеданс (50kΩ).** Високоговорителната свързаност (импеданс 2-16Ω***)
е високомощна, не поддава на смущения; но индуктивният характер изисква
дебелина на връзката, за да не се губи в топлина нискочестотната зона.
Върши се, та непосредствено чувам как нещо се движи, време.
----------
* Телекомуникациите. Телеграфната двойка уравнения:
i(cos, x) = du(cos, x)/(ωLdx);
u(cos, x) = di(cos, x)/(ωCdx).
Означения:
ω, ъгловата скорост на сигнала (бързина на кръгово трептене);
"cos", косинусоида [с времечестота ω/(2π)];
x, протежение на линията (контур & сечение);
"d", диференциал [едновременността на правия (+) и обратния (-) ход
на трептене е разместена поради крайната скорост на разпространение];
Ldx, диференциалната ("d") електроиндуктивност (L) по линията (x), контур
(ωLdx, диференциалното съпротивление по линията);
Cdx, диференциалният ("d") електрокапацитет (C) по линията (x), сечение
(ωCdx, диференциалната проводимост по линията);
i, ток по линията, контур;
u, напрежение по линията, сечение.
Взаимозаместване (вълновата двойка уравнения):
d²u(cos, x)/dx² - (-jω)²LCu(cos, x) = 0;
d²i(cos, x)/dx² - (-jω)²LCi(cos, x) = 0.
Решаване (стояща вълна):
u(cos, x) = U(+)e+jω√(LC)x + U(-)e-jω√(LC)x [u(cos, 0) = U(+) + U(-)];
Мощности (запазване):
- разпространителна, (ωC)U²(±) = (ωL)I²(±) ⇒ I(±) = U(±)/√(L/C);
√(L/C), характеристичният импеданс за линията;
- работна, z(+)I²(+) = z(-)I²(-);
z(±), изходният или входният импеданс вътре в линията.
i(cos, 0) = [U(+) - U(-)]/√(L/C):
U(+) = i(cos, 0)√(L/C) + U(-);
U(-) = - i(cos, 0)√(L/C) + U(+).
U(±) = u(cos, 0)/2 ± (1/2)i(cos, 0)√(L/C) = (1/2)u(cos, 0){1 ± [√(L/C)]/z};
z, товарният импеданс за линията.
i(cos, x) = I(+)e+jω√(LC)x - I(-)e-jω√(LC)x [i(cos, 0) = I(+) - I(-)].
Начално условие: u(cos, 0) → i(cos, 0).
- разпространителна, (ωC)U²(±) = (ωL)I²(±) ⇒ I(±) = U(±)/√(L/C);
√(L/C), характеристичният импеданс за линията;
- работна, z(+)I²(+) = z(-)I²(-);
z(±), изходният или входният импеданс вътре в линията.
i(cos, 0) = [U(+) - U(-)]/√(L/C):
U(+) = i(cos, 0)√(L/C) + U(-);
U(-) = - i(cos, 0)√(L/C) + U(+).
U(±) = u(cos, 0)/2 ± (1/2)i(cos, 0)√(L/C) = (1/2)u(cos, 0){1 ± [√(L/C)]/z};
z, товарният импеданс за линията.
u(cos, x) = u(cos, 0){cos(ωx/c) + jsin(ωx/c)[√(L/C)]/z};
i(cos, x) = [u(cos, 0)/√(L/C)]{cos(ωx/c)[√(L/C)]/z + jsin(ωx/c)};
c = 1/√(LC), скоростта на разпространение.
Вълновод: токът е имагинерен.
Или (в общия случай) z → ∞ (плът):
u(cos, x) = u(cos, 0)cos(ωx/c);
i(cos, x) = j[u(cos, 0)/√(L/C)]sin(ωx/c).
u(cos, x) - √(L/C)i(cos, x) = u(cos, 0)e-jωx/c ⇒
i(cos, x) = [u(cos, x) - u(cos, 0)e-jωx/c]/√(L/C) = j2u(t/2, x/2)/√(L/C).
j2u(t/2, x/2) = u(cos, x) - u(cos, 0)e-jωx/c =
u(cos, 0)e+jωx/c/2 - u(cos, 0)e-jωx/c/2 = ju(cos, 0)sin(ωx/c) =
j2u(cos, 0)sin(ωx/2c)cos(ωx/2c) = j2u(cos, 0)sin(kx/2)cos(ωt/2) ⇒
u(t, x) = u(cos, 0)sin(kx)cos(ωt);
k = ω/c, вълновото число; t = x/c, времето.
Пътят нагоре и пътят надолу за всеки от нас са един и същ път напред (винт),
виж Хераклит.
Или (в частност) z = √(L/C) (общение):
u(cos, x) = u(cos, 0)ejωx/c;
i(cos, x) = [u(cos, 0)/√(L/C)]ejωx/c.
u(cos, x) - √(L/C)i(cos, x) = 0 ⇒
i(cos, x) = u(cos, x)/√(L/C).
"Времето е в нас, а ние сме във времето" (Левски).
Бягаща вълна (със скоростта на разпространение, c):
i(cos, 0) = 0 ⇒ u(cos, x) = u(cos, 0)cos[ω√(LC)x] = u(cos, 0)cos(ωx/c); x/c, време;
I(+) = I(-) ⇒ z(+) = z(-); z = -+√(L/C).
i(cos, 0) = 0 ⇒ u(cos, x) = u(cos, 0)cos[ω√(LC)x] = u(cos, 0)cos(ωx/c); x/c, време;
I(+) = I(-) ⇒ z(+) = z(-); z = -+√(L/C).